Home » ПРЕДАНИЯ

ПРЕДАНИЯ

ИМА ХИПОТЕЗА, ЧЕ ПОСЛЕДНАТА БИТКА НА ТРАКИТЕ ПЛАНИНЦИ  Е БИЛА В ЗЕМЯТА НА БЕСИТЕ НАД ЦРЪНЧА!

ПОСЛЕДНАТА БИТКА

През 26 г. от н. е., когато консули в Рим са Гней Корнелий Лентул Гетулик и Гай Келвизий Сабин избухва ново въстание, този път на планинците. Според проф. Велизар Велков тези планинци са бесите. Причината отново е основателна – нежелание да изпращат своите младежи в римската войска, с която да воюват в далечни земи. Римляните правят опити да изпращат тракийските младежи в римските легиони, смесени с други народи и в далечни краища на света. Това противоречи на старите традиции, според които дори когато помагат, траките са обособени в отделни военни части със свои командири. Положението е нетърпимо и избухва въстание. „Освен нравът им, причина за въстанието бил отказът им да допуснат да бъдат събирани за нашата войска най-здравите им синове. Те били свикнали да се покоряват дори и на царете си само по желание, а и когато пращали със съседните народи. Сега обаче се разнесъл слух, че ще ги разпръснат и разпратят по разни страни смесени с други племена.“

Вестта, че ще вземат младежите им, развълнувала бесите. В своята книга „Записано на камък“ проф. Велизар Велков пише: „Хората разбрали, че това е стъпка към тяхното окончателно поробване. Траките се събрали и изпратили своипредставители при римския управител Попей Сабин. Те заявили, че „ако искат да им натрапят робството като напобедени, то у тях има оръжие, младежи и решителност да защитят свободата си или да умрат.“ Те припомнили своите яки крепости в планината и заплашвали, че ще се борят докрай.“

Като очаквал помощ от одриския цар Реметалк ІІ, а така също и от римските войски в Мизия, Сабин отговорил на пратениците-беси уклончиво. Но когато пристигнали одрисите и управителят на Мизия Помпей Лабеон довел един римски легион, Сабин повел войските към неприятеля в планината, „който бил вече заел горските планински теснини. Една част от неприятелите, които били по-смели, се показвали вече по откритите хълмове. Римският военачалник се приближил с войската си до тях и лесно ги изтикал оттам, без да пролее много варварска кръв, понеже убежищата им били наблизо. След това укрепил на това място своя стан и завзел със силен отряд една тясна планинска верига, която се простирала с еднаква височина до близката крепост, заета от голям брой въоръжени и невъоръжени защитници; същевременно изпратил отряд стрелци срещу най-буйните, които скачали пред укреплението с песни и в такт по обичая на своя народ.“ Когато римските легиони се придвижили напред, изтласквайки бесите пред себе си, завзетата от въстаниците територия била оставена на одриските войски на Реметалк ІІ. Сабин им разрешил да грабят и безчинстват в селищата на бесите, като им поставил условие вечер да се крият в укрепения си лагер. Отначало одрисите спазвали условието, но после потънали в пиянство и безпаметност, започнали безгрижно да заспиват извън лагера. Като видели това, бесите решили да ги атакуват. Те се разделили на два отряда: единият трябвало да атакува римляните, а другият – одрисите. Атаката срещу римляните е била за заблуда – за да не чуят другата битка и да не се притекат на помощ на одрисите. Атаката била извършена през нощта. Бесите нападнали устремно неприятеля и като избивали одрисите, викали, че са бегълци и предатели, вдигнали оръжие да поробят себе си и отечеството си. Макар одриската войска да е била обучена и построена по римски образец, водачът им Реметалк ІІ е бил сапейски династ. Навярно много от войниците са били от племето сапеи. Имайки предвид това, действията и виковете на бесите са разбираеми – сапеите са клон, родствено племе на бесите. Те наистина са дошли да поробват себе си! На другия ден Сабин изкарал римската войска на равно открито място срещу тракийската крепост, като мислел, че бесите, опиянени от успеха, ще излязат на открит бой. Когато видял, че няма да излязат, заповядал да се обкръжи крепостта и околните й хълмове с редути, които били построени на подходящи места. Когато редутите били свързани с окопи, крепостта била обкръжена в окръжност, като дължината на тази окръжност била около 6 километра. След това започнал да стяга обръча, като при всяко придвижване напред издигал насип, от който римските войници да хвърлят камъни, копия и запалени стрели върху близкия вече неприятел. Когато римляните стегнали обръча, те отрязали бесите от водоизточниците. На въстаниците им останал само един извор. Това предрешило борбата. Жаждата станала непоносима, започнали да измират хора и добитък, защото в крепостта освен жените и децата, бил затворен и добитъкът. Труповете на хората и на животните били навсякъде. Миришело на кръв, на гнило, на зараза. Стените на крепостта били здрави, но надежда за спасение нямало. Ето какво пише проф. Велизар Велков за края на въстанието: „Обсадените не издържали. Появили се и раздори. Един от ръководителите, Динис, заедно с част от възрастните и по-голямата част от жените се предал на римляните. Раздвоили се и младите. Едни последвали повика на Тарс и масово се самоубивали. Повечето обаче начело с Турас решили да пробият римската обсада и да се измъкнат. Те предпочели смъртта пред робството. През следващата тъмна нощ в тежко сражение, в което трудно се различавало кой е враг и кой е свой, всред виковете на мъжете и писъците на жените и децата, малцина успели да се измъкнат, а останалите загинали или се предали.“ Римският автор Корнелий Тацит е осъзнавал, че бесите са най-големите противници на римската експанзия. Независимо от това разказът е изпълнен с такива подробности, които издават вълнението и уважението на римлянина. Траките пълнели рововете, изкопани от легионерите, с камъни, колове, дървета,дори с трупове. Валял проливен дъжд и от това нощта ставала още по-страшна. Чак на разсъмване малцината, които не успели да се измъкнат и не били убити, били изтласкани в най-високата част на крепостта и били принудени да се предадат. Траките от близката околност доброволно се покорили. През тази страшна 26 г. рано настъпила сурова зима.
Римляните се оттеглили, без да преследват избягалите по планината. но и така погромът е бил жесток. Така бил сложен край на съпротивата на независимите тракийски племена. За потушаването на въстанието Сабин получил триумфални отличия в Рим, а бесите повече никога не се изправили като военна сила.

Независимо от това римляните живеели с мисълта, че са тлеещ вулкан. Ето защо: „Великият император на Древния Рим Траян през 105 – 106 г. (в началото на нашата ера) изселва бесите като роби на север от Дунав. По време на древноримското владичество всички тракийски племена бяха роби. От тук и се образува Бесироби, а по-късно Бесараби. На север от Дунав бесите като войнствено племе, както по-късно хан Аспарух, овладяват положението над гетите, даките,
сарматите. Постепенно от племето беси се издигат няколко души за князе на гетите и даките. По-късно цяла Влахия от името Беси роби се нарича Бесарабия. След обединението на Влахия и Молдова в едно княжество Румъния името Бесарабия се съхранява само за онази част територия между Прут, Дунав и Днестър, …“

 

 

 

 

БАЦИЛЪТ ” ЗАЗ “

Съществува предание разказвано край останките на древната църква в местността “Гергьова черква ” от някогашния енорийски свещеник Петър Гайдев в с.Црънча , който казваше за хората от селото,че боледуват от болестта ЗАЗ/завист, алчност и злоба/,обяснявайки го така:

“Бацилът на разрушението се е вселил в хората ни. Първоначално това е дошло от турците , принудили местните българи, сами  , със своите ръце да разрушат съградените от дедите им крепост,църква и манастири  в района на селото. Лошото е ,че  бацилът се прихванал и продължил да се проявява и по-късно. Не само ,че веднага след Освобождението изгарят и разрушават до основи турския Конак в селото , но и след това не дотам благочестиви българи продължават да рушат и все още съществувалите останки от крепост и базилика, за да ползуват дори  камъните от основите им  в градежа на огради и други свои постройки. Затова и казваше поп Петър , лошотията ще ни преследва, а завист,алчност и злоба ще владеят душите ни. И само пробуждането на енергията на съзиданието,  чрез възстановяването на разрушената църква и други дела за общото благо за селото и жителите му , могат да променят  нещата за негово добро и за добруването на хората в него!  И смеейки се, добавяше, че ако не тръгнем по пътя на доброто , вместо црънчани ще ни наричат -”зазалии “!”

Бележка на администратора: Надявам се ,че със строителството на параклиса “Покров Богородичен” на мястото на разрушената ранно-християнка църква и с последвалите инициативи за оформянето на парк за отдих над селото ,  вече “духът на съзиданието ” е пробуден и няма опасност от такова преиначаване на името на жителите….

 

ПРЕДАНИЯ И ЛЕГЕНДИ СВЪРЗАНИ С РАЗРУШАВАНЕТО НА ЦЪРКВАТА  ” СВЕТА ПЕТКА”

За разлика от късноантичната крепост и манастирския комплекс с ранно-християнската базилика съществували в района на местността “Гегьова черква”, които били разрушени изцяло след предаването на крепостта “Цепина” и другите укрепления по рида “Къркария”, останки от женския средновековен манастир “Света Петка” и църквата в него са били запазени до края на ХVIII век.Тогава в двора на манастира от Али бей , който  много харесал селото бил построен турския конак  .

” Преданието  разказва,че  една от годините към края ХVIII век, била изключително плодородна Затова и данъците в натура : жито,царевица,сено и др.,които беят успял да събере, били в много големи количества. За да ги съхранят, той е наредил да се слагат в оборите,а конете да се откарват в черквата. Заповедта на бея бе изпълнена. Конете били откарани в черквата . Но се случила беда : конете не си лягали да почиват, цвилили и се ритали и през деня и през нощта. Уведомили за това беят и той наредил конете да се върнат в оборите , а черквата да се разруши като дяволско  свърталище.”

От това време е останала и следната легенда:  “Иконата на Света Петка се вдигнала от Црънча и отишла в Пещера. Там се закачила на едно черничево дърво в турски двор.видял я стопанина на двора, взел я и я изхвърлил отвън селището. На  другия ден намерил иконата закачена пак на същото място  и той пак я изхвърлил. Но иконата отново се върнала . Изплашен турчинът напуснал дома си и отишъл да живее на друго място. В дъното на черничевото дърво  бликнало изворче с лековита вода, а християните построили там параклис-черквичка и го нарекли  “Света Петка”

Из “ЦРЪНЧА  ПАЗАРДЖИШКО – МИНАЛО И РОДОСЛОВИЕ”, автор Иван Гатев.